ДУНАВСКАТА ГРАНИЦА

Една планина предлага по-добра защита от една река, но през 15 г.сл.Хр., когато римляните завладели тракийските земи между Дунава и Стара планина, те нямали избор. Могъщата река, чието горно течение вече билие, се превърнала в граница на разширяващата се империя и ясна разделителна линия между цивилизацията на римския свят и "варварството" на независимите народи от другата страна на реката. 

Дунавският лимес (граница) бил една от най-важните граници на империята – гигантска линия от укрепления, създадена, за да спира нашествия от север. Онази част от реката, която днес се намира в България, била пълноценна част от тази система. За да охраняват новата си граница, римляните построили система от каструми (военни лагери), кастели (малки крепости) и наблюдателни кули по протежението на Дунав. 

В лагерите по брега на Дунава били дислоцирани четири легиона – в Рациария (край днешното село Арчар), Ескус (днес село Гиген), Нове (днес Свищов) и Дуросторум (днес Силистра). Смята се, че тази част от границата била охранявана от 60 000 войници, подпомогнати от развита инфраструктурна мрежа. 

Речна флотилия, вероятно базирана в кастела Сексагинта Приста (днес Русе), патрулирала по тази част на реката. По брега военен път осигурявал бърза и сигурна комуникация между отделните постове. Римляните знаели колко важни са пътищата по време на една военна кампания и ги строели почти веднага, след като завладеели дадена територия. За съжаление, съвременна България няма подобен крайбрежен път по Дунав. Затова тази част от римското ви пътешествие из страната често ще ви отвежда встрани от реката и после обратно към нея. 

Останките на Улпия Ескус

Инфраструктурата, която римляните изградили по поречието на Дунав, включвала и мост при Ексус, който бил построен в началото на IV в. 

Войниците не били единствените обитатели на дунавския бряг. Завладяното тракийско население продължавало да живее в селищата си, включително в близост до римските лагери и укрепления. Легионите били съпровождани от големи групи римски граждани, като търговци и войнишки съпруги (легионерите не можели да се женят преди края на службата им, но често създавали незаконни семейства). Тази шарена група от хора, пристигнали от всички краища на империята, се заселвала край лагера на легиона в цивилни селища, които римляните наричали канаби. След края на службата им, която можела да продължи над 20 години, много ветерани се заселвали в канабите или основавали земеделски имения в близката околност. 

Римска кула в град Кула

Към началото на II в. военните лагери и техните канаби станали толкова големи, че император Траян дал на някои от тях статут на колония. За един град статутът на колония носел и престиж и придобивки като данъчни и юридически привилегии. Доволни от новия си статут, Рациария и Ескус добавили към имената си фамилията на императора – Улпий. През 160-те император Марк Аврелий стигнал по-далеч. Той издигнал някои селища по Долния Дунав до ранг на муниципия, което им давало правото на самоуправление. 

Решението на Марк Аврелий вероятно било свързано с факта, че след дълги десетилетия на спокойствие по дунавската граница (ако не се броят нашествията на даките през 85/86 г.сл.Хр. и последвалите Дакийски войни), врагът стигнал до границата и започнал да я пресича. През 170-171 г. костобоките опустошили балканските владения на империята. 

Възстановените руини на Нове край Свищов

Границата в крайна сметка била умиротворена, но през III в. варварите се възползвали от икономическата и политическата криза, обхванала империята, и пресекли Дунава няколко пъти. Ефектът бил опустошителен. Вълненията започнали през 239 г. и кулминирали през 250 г. с нашествието на готите на Книва, които разорили Дунавската равнина, пресекли Стара планина и превзели Филипопол. 

От този момент нататък всичко тръгнало на зле за римляните по Дунава. През 269 г. 300 000 варвари пресекли реката. В началото на 270-те Рим бил принуден да изостави териториите северно от Дунав, които владеел от времето на Траян насам. 

Селищата по Дунава отново се озовали на границата. В края на III и началото на IV в. административна реформа, преместването на столицата на империята в Константинопол и контролираното заселване на готи в Дунавската равнина успокоили региона за известно време. Но не за дълго. През 360-те готите отново пресекли Дунава и през 378 г. стигнали чак до Адрианопол (днес Одрин). 

Много български градове по Дунава са възникнали като римски селища и укрепления, като Тутракан

През V в. на дунавската граница се появил нов ужас: хуните, предвождани от страшния Атила. В крайна сметка хуните продължили на запад, но скоро на тяхно място се появила нова заплаха – аварите, славяните и малко по-късно прабългарите. През VI в. империята опитала да отслаби напрежението по дунавската граница с военни кампании и подсилване на крепостите, основно при управлението на императорите Юстиниан I и Мавриций. 

Но през 580-те опустошенията, които аварите нанесли на дунавските градове и крепости, се оказали твърде много за жителите им. Много от крайбрежните укрепления и градове били изоставени. Хората се преместили по хълмовете във вътрешността, където по-лесно можели да се защитават.

Силистра

Днес останките на римските гранични укрепления, лагери и градове са осеяли долното дунавско течение и чакат да бъдат открити. Някои от тях са скрити под избуяла растителност или под улиците и сградите, които са се появили в резултат на вековното постоянно обитаване на определено място. Други са експонирани и реконструирани.