Бегликташ е от местата, които предизвикват въображението. Скалното светилище се намира насред поляна, която изниква драматично пред вас насред дъбовете на странджанската гора. Очакването, че ви предстои да видите нещо вълнуващо, всъщност може да започне дори по-рано – ако сте забелязали ниския долмен Змейови къщи, сгушен под няколко дървета в началото на пътеката към Бегликташ.
На пръв поглед масивните каменни блокове на Бегликташ изглеждат разпилени случайно, като зарязаните играчки на бебе великан. Всеки от тях тежи повече от 100 тона.
Преди хилядолетия траките използвали това място като светилище. През османската власт местните хора се събирали при скалите (ташлар), за да плащат данъка по овцете (беглик).
Първият учен, който се заинтересувал от обекта, бил чешкият историк и археолог Карел Шкорпил – в края на ХIХ в. оставил най-ранното описание на светилището, което ни е известно. Българската общественост обаче научи за съществуването на това вълнуващо място едва в началото на 2000-те. Защо? През комунизма Бегликташ беше в границите на резиденция "Перла", до която достъп имаха само висши партийни функционери, дошли на морска или ловна почивка.
Първите разкопки на Бегликташ започнаха през 2003 г. Археолозите съсредоточиха вниманието си в централната част на светилището. Находките показаха, че Бегликташ е било използвано между Късната бронзова епоха (ср. II хил.пр.Хр.) и навлизането на християнството през IV в. Повечето от находките указваха, че извършваните тук ритуали са били посветени на плодородието и хтонични и соларни култове: каменни брадви, фрагменти керамика, кремъчни ножове и върхове за стрели, овъглени кости от елен.
Изследователите опитаха да идентифицират различните части от светилището и да ги обяснят. Освен мрежата от ритуални басейни и канали, врязани в каменната повърхност, някои скали бяха интерпретирани като олтар, трон, менхир, долмен. Голяма плоска канара беше обявена за леглото, където жрецът извършвал хиерогамия (свещен сексуален акт) с цел възраждането на природата. Т.нар. Голям долмен, който е 12 м дълъг, 9 м широк и 5 м висок, беше обявен за царска гробница.
Както на други обекти на тракийското наследство, много историци и археолози оспорват тази интерпретация. Тя обаче е толкова впечатляваща и привлекателна, че – съчетана с внушителния размер на скалите, една от които достига 150 тона – превърна Бегликташ в едно от най-известните тракийски скални светилища в България. Днес в туристически уебсайтове, блогове и медии обектът е широко рекламиран като "българският Стоунхендж".
Но наистина ли древните траки са построили Бегликташ, довличайки на едно място огромните скални блокове, с които е осеяна странджанската гора, за да създадат този сложен мегалитен комплекс?
Едва ли. Бегликташ е природен феномен. Траките го избрали за светилище само защото били впечатлени от него – също като нас, съвременните хора. За тях той бил изражение на божествените сили, които управляват света.
Край Бегликташ има още един тракийски обект. На около 2,5 км от устието на Ропотамо, на върха на скалния феномен Лъвската глава, се намират останките от крепост. Местните хора я наричат Ченгерско кале или Вълчаново кале. Крепостта била обитавана между I хил.пр.Хр. и края на ХV в.сл.Хр. Масивните ѝ стени от големи каменни блокове доста приличат на онези от антична Троя и Микена. На някои места са запазени във височина 1,5 м.
Иманярите копаят на обекта от векове, търсейки съкровището на легендарния Вълчан войвода, натрупано от обиране на османски кервани с данъци. Наблизо се намира и долмен.
English
Bulgarian