Нестинарите изпълняват обичай, който е на хиляди години и е наследство от траките
Гробници, светилища, съкровища – човек лесно може да реши, че траките са ни завещали единствено студени камъни и златни съдове и че това наследство може да бъде открито само в музеите и археологическите обекти.
Но това не е пълната картина. Въпреки изминалите векове и промяната на религиите и на хората, които обитават източните части на Балканите, до наши дни в България са оцелели късчета от древнотракийския език, вярвания и ритуали.
Това е напълно логично. Когато Римската империя погълнала земите на траките през първата половина на I в.сл.Хр., много траки напуснали равнините и се заселили по високите планини, където се захванали със скотовъдство. За разлика от траките, които останали в градовете и селата в равнините и свободно се смесвали с гърци, римляни и заселници от Близкия изток, като възприемали езика и културата им, траките в планините успешно запазили културната си идентичност почти непокътната.
Християнството, което станало официална религия в Римската империя през IV в., се превърнало в двигател на мащабна културна промяна за траките. Много от тях приели новата религия и станали ревностни вярващи. Според историческите сведения, Библията дори била преведена на езика на тракийското племе беси. По-рано бесите били свещеното племе, което контролирало прочутото прорицалище на Дионис. Към IV в.сл.Хр. обаче името им вече се било превърнало в нарицателно за всички траки.
Попаднала веднъж на тракийска земя, новата религия възприела много местни вярвания, ритуали и дори божества и свръхестествени същества, които още били живи в съзнанието на новопокръстеното население.
Когато славяните се заселили на Балканите през VI в., те не влезли в конфликт с местните траки – в религиите и начина на живот на двата народа имало доста сходства. Вместо да унищожават тракийската култура и религия, славяните възприели част от тях. Когато двата народа, заедно с пристигналите век по-късно прабългари, се смесили, за да дадат началото на българския народ, тракийското нематериално наследство станало част от културата на новата народност.
Най-видимото свидетелство за това е жизнеността на тракийската топонимия в България. Името на Марица произлиза от тракийското име на реката, а това на съвременен Пловдив идва от тракийското наименование на града Пулпудева вместо от гръцкото Филипопол. Същото се отнася за имената на Родопите, Струма и много други.
Местността Влахов дол в Странджа е смятана за центъра на нестинарството. Вероятно в нея някога е имало тракийско светилище
Българският фолклор също е запазил много тракийски реликти. Легендарният герой Крали Марко, който язди вълшебен кон, вероятно е късносредновековно превъплъщение на Тракийския бог конник. Някои историци смятат самодивите и юдите – свръхестествените покровителки на природата, които понякога били добронамерени към хората, а понякога – не, за отглас от тракийската Велика богиня.
Тракийската вяра и култура присъстват и в по-широк европейски контекст. Те са дали на цивилизацията две митологични фигури, популяризирани от гърците – Дионис и Орфей.
Според някои разкази, Дионис бил от тракийски произход. Тракийското му име било Загрей. Той станал част от древногръцкия пантеон през II хил.пр.Хр., но култът му в Тракия останал силен. Прочутото светилище на Дионис в тракийските планини било известно с това, че предсказало бляскавото бъдеще на Александър Велики и римския император Октавиан Август.
От IV в.сл.Хр. насетне Дионис и свитата му били често изобразявани в тракийските съкровища и произведения на изкуството. Изображенията им продължили да се появяват и през Римската епоха до VI в.сл.Хр.
Подготовка на нестинарския огън
За разлика от развеселения, подпийнал гръцки бог на виното, който ни е познат от картините на художници като Караваджо и Тициан, Дионис за древните траки бил много по-страшен и могъщ. Той управлявал отвъдното и можел да донесе божествена лудост както на менадите (жените, които се отдавали на култа му), така и на всеки, който показвал неуважение към него.
Точно това се случило с легендарния тракийски цар Ликург. Когато научил, че Дионис е влязъл във владенията му, Ликург или заключил менадите, или ги прогонил. Отмъщението на Дионис било кърваво и брутално. Той накарал царя да повярва, че младият му син е лоза. С помътнялото си съзнание Ликург нарязал сина си, сякаш зарязвал лоза.
Един ритуал все още се изпълнява в България може би като отглас от тази история. На 14 февруари, денят на св. Трифон Зарезан, лозарите и винарите отиват при лозята и ритуално зарязват лозите. Техният светец покровител св. Трифон заслужил прозвището Зарезан при обстоятелства, които изглеждат подозрително сходни с тези при Ликург. Един ден, докато зарязвал лозите си, св. Трифон нагрубил сестра си, св. Богородица, че била родила "копеле". Разгневена, св. Богородица пожелала св. Трифон да си отреже носа с косера. Така и станало.
Един друг български ритуал също е свързан с Дионис. Това са кукерските игри, които са се провеждали из цялата страна през зимата и ранната пролет. Ритуалът е посветен на плодородието и възраждането на природата. Кукерите танцуват, облечени в животински кожи и окичени с тежки хлопки и звънци, за да прогонят злите сили. Водачът им изпълнява своеобразна пантомима и размахва дълъг червен прът или сабя. Ритуалът представя оплождането на природата и зараждането на новия живот.
Кукерите са по-късно изражение на античните игри в чест на Дионис
В представите на българския фолклор и други светци са били повлияни от езическите култове към Дионис и слънцето. В цялата страна св. Атанас, чийто празник е на 18 януари, е смятан за силата, която носи края на зимата и началото на възраждането на природата – също както Дионис и слънцето през Античността. Забележителното е, че на връх Свети Атанас край Етрополе празникът се отбелязва по много особен начин. Мъжете образуват процесия, на която носят дълги тояги с лук, забоден на края. Според някои изследователи това е отглас от древния обичай, в който поклонниците на Дионис образували процесия и носели дървени пръти с шишарка на върха – божественият атрибут на Дионис.
Орфей, чиято музика разчувствала дори обитателите на царството на мъртвите, също е от тракийски произход. Името му се появява в гръцки източници още през VI в.пр.Хр. Сред древните елини той бил известен не само с изкуството си, но и с участието си в похода на Аргонавтите за Златното руно. Орфей бил почитан и като пророк и като религиозен реформатор. След като се завърнал от царството на мъртвите, той основал особен религиозен обичай. Новата доктрина почитала Аполон, богът на слънцето, и гарантирала на последователите си блаженство и щастие в студеното, неприветливо царство на мъртвите. Това мистериално учение станало известно като орфизъм. С времето то получило широко разпространение и намерило последователи из цялото Средиземноморие.
Някои български учени смятат, че Орфей е реформирал и религията на древните траки – той довел изпълнения със светлина Аполон във владенията на мрачния Дионис. Това обяснява защо смъртта на Орфей е свързана с Дионис – музикантът бил разкъсан от група менади, ядосани, че не е отдал дължимата почит на техния бог.
Някои твърдят, че Орфей е слязъл в царството на мъртвите през пещерата Дяволско гърло в Родопите
Митовете и историите, които се разказват за Дионис и Орфей, са изключително разнообразни и често си противоречат. За всеки етап от живота им има по няколко версии. Същото се отнася и за местата, които претендират да са станали свидетели на едно или друго събитие от митичната им история. И България, и Гърция, например, твърдят, че са родното място на Орфей. Българският претендент е родопското село Гела. Недалеч от него е внушителната пещера Дяволското гърло, която от своя страна се рекламира като мястото, от което Орфей влязъл в Ада, за да върне Евридика към живота. Скалното светилище Татул, също в Родопите, претендира да е мястото, където е погребан Орфей.
Да не забравяме и красивото растение хаберлея родопензис, което е ендемично за Родопите и Стара планина. Според една легенда, то поникнало на мястото, където капнали кръвта или сълзите на убития Орфей.
За разлика от Дионис, който е неоспорима част от българския фолклор, присъствието на Орфей тук и там из България е резултат по-скоро от намесата на туристическата индустрия през ХХ и ХХI в. Фигурата му всъщност не се съчетава добре с християнството, ако не броите популярния късноантичен мотив за Орфей като Добрия пастир и умиротворител, и вярването му в безсмъртието на душата. Тези асоциации обаче били забравени скоро след като християнството се установило в Източното Средиземноморие и не са оставили никакви следи в местния фолклор.
Странджа – планина, която е останала изолирана в продължение на векове, е запазила по-силни следи от тракийско нематериално наследство отвсякъде другаде. Тук християнство и езичество продължават да съжителстват. Един разрушен долмен край село Заберново например служи за параклис на Светия Дух, а в заберновската църква "Св. Георги" е вградена оброчна плочка на Тракийския бог конник. Паралелът между езическото божество и християнския светец е лесен.
Нещо повече. В Странджа св. Марина е почитана по специфичен начин, без аналог другаде в България. Параклисите ѝ често са при пещери с извори, които през Античността са били тракийски светилища на Великата богиня. Св. Марина е смятана и за покровителка на отровните змии – атрибут, вероятно наследен от Артемида или Бендида – тракийската богиня, която била покровителка на дивата природа.
Странджа е и единственото място в България, където могат да се видят странните и загадъчни нестинарски игри. Смята се, че те са наследник на древни ритуали, които свързвали могъществото на мрака на отвъдното и светлината, и били посветени на Дионис.
Нестинарството се практикувало в няколко села, като Българи, Кости и Бродилово, а танците в огъня се изпълнявали на празниците на св.св. Константин и Елена, а също и на св. Марина, св. Илия и св. Йоан Кръстител. В странджанския фолклор Константин и Елена не са майка и син, а съпруг и съпруга. Много изследователи виждат в тях християнизираните версии на Великия бог и Великата богиня на траките. Нестинарството се смята за продължение на древен ритуал, изпълняван от тракийски жреци, който символизира съчетанието на слънцето и светлината, олицетворявани от Великия бог, и тъмнината, символ на Великата богиня.
Най-популярното нестинарско събитие в България днес е вечерта на 3 юни, празникът на св.св. Константин и Елена, в село Българи. То е в списъка на нематериалното наследство на ЮНЕСКО, но малцина знаят, че ритуалът се изпълнява не само в България. До началото на ХХ в. гърците, които живеели във вътрешността на Странджа, също играели в огъня. Дори името на ритуала има гръцки произход. След изселването на гърците от региона, последвало Балканските войни от 1912–1913 г., бежанците отнесли нестинарството в новия им дом в околностите на Солун. Там, в село Лангада, нестинарски игри се провеждат на 20 и 21 май (празникът на св.св. Константин и Елена по нов стил).
В днешна България ходене по огън, представяно като нестинарска игра, може да се види като част от представления за туристите в ресторанти и хотели по Черноморието. Истинският ритуал обаче е много по-сериозен и времеемък.
Той започва сутринта, когато тържествена процесия отнася иконите на св.св. Константин и Елена от параклиса в Българи, където се пазят през цялата година, до свещен извор извън селото. Хората палят свещи и изкъпват иконите, сякаш са живи същества. Прави се курбан, който се споделя между присъстващите.
Междувременно в центъра на Българи се прави голям огън. Към началото на вечерта от него е останал дебел слой живи и много горещи въглени. С падането на нощта към огъня се отправя процесия, водена от музиканти, изпълняващи бавна и хипнотична мелодия на тъпан и гайда. Когато нестинарите стигнат до огъня, те взимат иконите на светците и след кратка медитация влизат боси в живите въглени. Пресичат огъня няколко пъти, играейки, викайки и понякога предсказвайки бъдещето. Когато излязат от въглените, ходилата им са недокоснати от горещината. Ако някой нестинар се опари, докато е в огъня, се смята, че е прегрешил и така е заплатил.
English
Bulgarian