През 106 г.сл.Хр. император Траян се връщал от победоносната си кампания срещу даките, които обитавали земите на днешна Румъния. Този войнствен народ бил най-сетне покорен и умиротворен. Столицата им Сармизегетуза била опустошена, а победеният цар Децебал се самоубил, за да избегне пленяване. Траян бил завършил това, което неговите предшественици – и той самият, в по-ранната кампания от 101-102 г. – опитвал напразно. Той подсигурил дунавските земи и богатите златни и сребърни рудници на даките – ценна придобивка за имперската икономика, която стенела под тежестта на скъпите военни кампании.
Императорът се чудел по какъв начин да ознаменува победата си. Той искал да направи нещо по-различно от традиционния триумф в Рим с триумфална арка и шествие, в което показва на римляните своите пленници и военни трофеи. Затова Траян заповядал да се проведат тържества, които да продължат 123 дни, и с удоволствие приел подаръка на Сената – 30-метрова колона с релефи, които изобразявали, подобно на съвременен комикс, най-важните моменти от Дакийските войни. Днес Траяновата колона е сред най-големите туристически забележителности в Рим.
През 109 г. Траян издигнал още един паметник, посветен на победата си – този път на дакийска територия. Силно реставрирана версия на Тропеум Траяни (Трофеят на Траян) и днес се издига край румънското село Адамклиси.
Разкопките на града продължават от години
Малцина знаят, че Траян отбелязал победата си и по друг начин. Той създал цял град в съвременна България – и го направил не само от суета.
Императорът знаел, че разширяващата се империя се нуждае не само от нови територии, суровини и стоки. Тя обхващала обширни територии, населени с хора, които допреди това живеели свободни от оковите на цивилизацията. В новопокорените територии империята се нуждаела от хора, които вярвали в превъзходството на римския начин на живот. Вярата им в тази идея трябвало да бъде толкова силна, а печалбата им от нея трябвало да е толкова голяма, че те щели да рекламират достойнствата на римската цивилизация сред все още нецивилизованите местни жители и в случай на чуждо нашествие щели да бъдат готови да загинат за защитата ѝ.
По Дунава вече били разквартирувани няколко легиона. Траян изпратил още два в земите на даките. Но той имал нужда от нещо повече от войници, за да запази мира. Той имал нужда и от граждани, търговци, жреци, занаятчии, селяни и едри земевладелци – една малка вселена от хора, които не само да вярват, но и да знаят, че добре подреденият им свят ще изчезне, ако империята рухне.
По Дунава вече имало няколко военни лагера на легиони, край които имало сателитни цивилни селища, но нито един от тях не изглеждал подходящ, за да се превърне в център на имперската пропаганда. Затова Траян решил да построи град от нулата. Така в откритата равнина на около 50 км южно от Дунава се появил Никополис ад Иструм (Градът на победата при Дунава).
Останки от една от улиците на Никополис ад Иструм
Начинанието изисквало внимателно планиране. Новият град имал обичайната за римското градоустройство мрежа от успоредни улици, които се пресичат под прави ъгли. Те вървели от север на юг и от изток на запад, но са отместени с няколко градуса от посоките на света. Това може да е направено умишлено така, че на 18 септември, рождения ден на Траян, слънцето да изгрява и залязва точно по трасетата на улиците, озарявайки Никополис ад Иструм в небесно тържество.
Под масивните каменни блокове, които покривали улиците, имало сложна система от тръби и канали. Тя захранвала Никополис ад Иструм с прясна вода от 22-километров акведукт и изнасяла надалеч нечистотиите от обществените и частните тоалетни. В централната част на града, където най-широката улица в посока изток-запад срещала най-широката улица в посока север-юг, се намирала агората. Тя била построена от мрамор и била украсена с елегантни колонади и статуите на императори, които са посетили града, включително самият Траян, Хадриан, Септимий Север и Каракала. Хората прииждали на агората всеки ден, за да търгуват и разговарят, да се молят и да принасят жертви в храмовете на главните божества, да посещават представления в одеона (малък покрит театър). Гражданите не преустановявали всекидневния ритъм на живота си дори през зимата, когато студеният северен вятър брулел равнината и града. При лошо време те се разхождали и разговаряли в термоперипатоса – отопляема сграда на агората.
Когато Никополис ад Иструм бил основан, той се намирал далеч от границите на империята. Затова на архитектите и през ум не им минало, че градът ще има нужда от крепостни стени. Най-добрата защита за Никополис ад Иструм били легионите по Дунава. През 170-те това се оказало грешка – костобоките превзели Никополис и го опожарили.
Градът бил възстановен – този път с масивна крепостна стена. Населението му продължило да расте. Когато територията му излязла извън първоначално установените граници, новите квартали били защитени с допълнителна крепостна стена.
Никополис ад Иструм просперирал. Оброчните и надгробните паметници от града разкриват разнообразието на неговите обитатели. Заселници от Гърция и Мала Азия се смесвали с тракийски аристократи и ветерани от всички части на империята, които след края на дългата си и опасна кариера решавали да останат около града като земевладелци. Никополис гъмжал от обикновени хора – каменоделци, строители, дърводелци, обущари, а елитът се състоял от хора като съдии и лекари. Култът към императора бил чинно почитан, включително от членовете на специален хор, който бил посветен на него.
Един от входовете към агората на Никополис ад Иструм
Разположен на брега на река Росица, която по това време била плавателна, Никополис ад Иструм имал малко пристанище. Градът бил в центъра на широка мрежа от селища и производителни центрове, които захранвали местните и имперския пазар със стоки. Земевладелците отглеждали зърно, зеленчуци и месо, а две фабрики в района произвеждали тухли и керамични изделия.
Никополис ад Иструм изживял разцвета си при династията на Антонините, която приключила с управлението на император Каракала. По това време били построени най-важните сгради на агората. В началото на династията на Северите градът бил прехвърлен от провинция Тракия, в която се намирал дотогава, в провинция Долна Мизия. Контролираната от него територия била разширена, а това увеличило приходите на града и жителите му.
Но скоро след това империята започнала да запада, властта се сменяла често, а варварските атаки зачестили. Римското изтегляне от Дакия през 270 г. сложило край на просперитета на Никополис ад Иструм. Границата се пропукала необратимо. През 251 г. готите на Книва обсадили града и щели да го превземат, ако не била внезапната поява на император Траян Деций и армията му. През 447 г. Никополис ад Иструм нямал такъв късмет – хуните на Атила го превзели. Опустошението било толкова мащабно, че когато оцелелите граждани се завърнали сред развалините на града си и се опитали да го съживят, те успели да заселят едва една четвърт от някогашната територия на Никополис.
И въпреки това животът по онова време не бил само страх и нашествия. След идването на християнството Никополис ад Иструм станал център на църковен диоцез. През IV в. готският епископ Улфила покръстил сънародниците си, които се били заселили във и около града – включително с помощта на собствения си превод на Библията от латински. Самият Улфила също живеел в Никополис.
Към VI в. жителите на града не можели повече да отблъскват нашествията на славяни и авари. Нито гарнизонът на Източната Римска империя, нито крепостните стени на града можели да предложат адекватна защита. Никополис бил построен, за да отбележи победа над варварите, не да се справя с варвари пред собствените си порти. Гражданите най-сетне осъзнали, че някога славният им град се бил превърнал в капан. Затова, когато аварите опустошили града в края на VI в., оцелелите решили да не се връщат повече. Те се преместили на близките каменисти възвишения над бреговете на Янтра и си построили там крепости, които лесно можели да бъдат отбранявани. Една от тях се превърнала в Търново, столицата на Второто българско царство.
В продължение на няколкостотин години развалините на великия град останали безлюдни. През Х в. в тях се заселила група български селяни, привлечени от плодородния регион и изобилието от строителен материал от антични сгради. Те останали там до ХIV в., когато османското завоевание и последвалите войни стигнали до този регион и го превърнали в пустош.
Но регионът бил прекалено добър за живеене, за да остане празен завинаги. Когато мирът се върнал, на няколко километра от развалините на Никополис ад Иструм се появило ново село. То още е тук. Носи озадачаващо име – Никюп. Дали не е отзвук от името на античния Никопол? Най-вероятно.
Между съвременното село и античния град има много повече общи неща от името. Ще го забележите, когато тръгнете на разходка из Никюп. В стените на къщите и каменните стени на оградите ще забележите вградени много антични каменни блокове и олтари. Останки от римския град личат ясно и на крепостта Царевец. Находки от римския Никополис продължават да излизат изпод земята. Сред тях е голяма бронзова глава на император Гордиан III, която е била част от статуя с колосален размер. Тя била отсечена от останалата част на паметника, ушите ѝ били отрязани и носът – разрушен. Вероятните виновници са християни, които "пречиствали" Никополис ад Иструм от езически идоли.
Макар че поколения от хора свободно са взимали строителен материал от руините му, Никополис ад Иструм още е добре запазен. Причината за това е важна – той е един от малкото големи римски градове, които не са били обитавани и съответно застроявани от по-късни обитатели. Римското наследство на градове като Сердика, Филипопол и Августа Траяна е изгубено при вековете постоянно обитаване на съвременните София, Пловдив и Стара Загора. Никополис ад Иструм не е споделил съдбата им.
Градът останал забравен до 1871 г., когато австро-унгарският пътешественик и историк Феликс Каниц го преоткрил. Първите разкопки били проведени през 1900 г., но систематичното проучване започнало десетилетия по-късно. През последните години разкопките са с участието на учени и студенти от Велико Търново и Великобритания. Засега е проучена около една трета от територията на града.
Никополис ад Иструм отдавна посреща туристи, но до неотдавна посещението не беше така лесно. Пътят, който се отклонява от шосето Търново-Русе и минава през Никюп, беше пълен с дупки. И това беше само началото. Античните улици, канали и сгради бяха обрасли с растителност и на практика нямаше информационни табели. Но през 2011 г. обектът спечели финансиране от Фондация "Америка за България". Територията беше разчистена, над няколко сгради бяха издигнати защитни покрития, беше купена нова техника. Античните улици, по които някога минавали стотици хора, тръгнали по всекидневните си дела, отново кънтят от човешки гласове – гласовете на туристите.
English
Bulgarian